Едната пусна слуха и се усмихна вътрешно. Другият стисна юмрука си около чашата, докато стъклото не изскърца. Двамата бяха отгледани с едни и същи идеали. Разликата е, че само тя ги използваше по план.
Себастиан и Бианка Сангвинари не са просто братовчеди. Те са две версии на един и същи въпрос, който родът никога не задава на глас: какво се случва, когато кодексът на честта срещне човек, достатъчно умен да го обърне наопаки?
Каспиан и Абрам Сангвинари са отгледали децата си с едно единствено кредо – сила, ред и традиция. За Сангвинари физическото превъзходство не е самоцел. То е проявление на чест. Великите бойци не убиват за удоволствие. Защитават, когато трябва. Доминират, когато е необходимо. Себастиан е усвоил тази философия до дълбочината на костния си мозък. Черното е черно, бялото е бяло, смеската не заслужава зачитане и всеки, дръзнал да наруши реда, трябва да плати цената. Тази непреклонност го прави страховит и напълно предсказуем.
Бианка е усвоила същото кредо по съвсем различен начин. Тя не го отхвърля, тя го разчита по свой начин. Вижда не правилата, а механиката зад тях. Знае кое движи братовчед й, знае точно докъде стига гордостта му и откъде започва слепотата.
Когато на Бала на победителите Себастиан застава до нея с тежест в погледа, следейки как София изчезва в сенките с Виктор Мордем, Бианка не предлага утеха. Приближава се загрижена, поставя ръка на рамото му и прошепва методично, почти нежно: „Малката Луминар… мисля, че е хвърлила око на смеската.“ После добавя ехидно, сякаш за себе си: „Явно жаждата за пряка кръвна връзка с Първия е по-силна от вашите уговорки.“
Стъклото изскърца. Чашата се пропука. Себастиан тръгна. Бианка едва скри усмивката си и отстъпи назад с невинно вдигнати ръце. Беше толкова лесно. Прекалено лесно.
Ето парадоксът на Бианка: тя искрено вярва в кодекса на Сангвинари, но го прилага избирателно. Честта е за арената. Манипулацията е за всичко останало. И тя не вижда противоречие в това, защото целта винаги е ясна – триумфът на рода. Когато обаче Лилит пада, Бианка изкрещява. Не от тактика. Не по план. В онзи вик е всичко, което е криела толкова внимателно – способността да обича нещо повече от победата.
Себастиан не е носил такова противоречие. Той е бил напълно, искрено себе си докрай и именно това го е убило. Кодексът на честта не го е предпазил. Направил го е предсказуем, а предсказуемостта в свят на Кръв и Слава е присъда, написана задълго преди изпълнението ѝ.
Истинският разлом в Сангвинари не е дошъл от Мордем или от арената. Той е вътрешен и стар – роден в мига, в който едно и също семе е паднало в две различни почви и е очаквало еднакъв плод. Себастиан е бил твърде честен за своя свят. Бианка е твърде прагматична, за да вярва в него искрено. Двамата са платили цена, само че различна. Единият с живота. Другата с нещо, за което кодексът на честта няма дума, защото никой никога не е предполагал, че тя може да го изгуби.
Остава въпросът, на който книгата не дава лесен отговор: ако Бианка е загубила единственото, което я е правило уязвима, какво остава от нея? По-опасен ли е умът, освободен от последното си привързване или по-празен?
